На 24 декември 1953 г. нощният експрес от Уелингтън към Окланд потегля с хора, които се прибират за Коледа. На борда има 285 пътници и членове на екипажа. По куфарите и седалките има подаръци, играчки и пакети за празника. Никой не подозира, че високо над маршрута им, в кратера на активния вулкан Руапеху, вече започва верига от събития, която ще стигне до железопътната линия няколко часа по-късно.

Около 20:02 ч. естествената преграда около кратерното езеро на вулкана се разрушава. Приблизително два милиона кубически метра вода се освобождават и се устремяват надолу по долината. Към тях се присъединяват лед, вулканична пепел, кал и огромни камъни. Получава се лахар – бърза и тежка вулканична кална вълна. Според реконструкцията на новозеландското Министерство на културата и наследството фронтът ѝ достига приблизително шест метра височина.

Около 22:10–22:15 ч. тази маса удря железопътния мост при Tangiwai и отнася една от бетонните му опори. Само няколко минути по-късно от тъмнината се приближава експресът.

Именно тогава местният шофьор Сирил Елис достига близкия автомобилен мост и открива, че той е под вода. Когато вижда светлината на локомотива, Елис тича към релсите и размахва фенер, опитвайки се да предупреди машиниста. По-късните разследвания установяват, че машинистът Чарлз Паркър действително е задействал аварийните спирачки около 200 метра преди моста. Това спасява част от влака – но не може да го спре навреме. 

В 22:21 ч. локомотивът излиза върху повредения мост със скорост около 65 км/ч. Конструкцията се поддава. Машината пропада в реката и повлича след себе си петте второкласни вагона. Четири от тях са разбити от огромната сила на водата и хората вътре почти нямат шанс.

Следващият вагон – първокласният Car Z – за кратко остава опасно наклонен на ръба на разрушения мост. Елис и кондукторът Уилям Инглис успяват да стигнат до него и да предупредят пътниците. Малко след това вагонът също пада в реката и е повлечен надолу по течението. Въпреки това 21 от 22-мата души вътре оцеляват. Елис, Инглис и пътникът Джон Холман помагат на хората да излязат през счупените прозорци, а след спадане на водата оцелелите образуват човешка верига към брега.

Последните три вагона остават върху релсите. Именно аварийното спиране вероятно предотвратява още по-голям брой жертви. Но равносметката остава ужасяваща – 151 души загиват, което прави Tangiwai най-тежката железопътна катастрофа в историята на Нова Зеландия.

Спасителната операция започва почти веднага. По онова време страната няма национална организация за подобни мащабни бедствия, затова на място работят полицаи, военнослужещи, горски служители, фермери и местни доброволци. Реката постепенно спада, но е пълна с кал, отломки и части от вагоните. Някои тела са намерени на десетки километри надолу по течението, а 20 жертви никога не са открити.

Можело ли е катастрофата да бъде предотвратена?

Разследването открива неприятна подробност. Лахар вече е повреждал същия мост през 1925 г., а любители геолози са предупреждавали за опасността от състоянието на кратерното езеро на Руапеху. Въпреки това през 1954 г. официалната комисия заключава, че конкретна вина за катастрофата не може да бъде възложена на отделен човек или институция.

Една от основните препоръки е изграждането на система за ранно предупреждение по река Whangaehu. Десетилетия по-късно именно подобни системи показват колко важен е този урок – когато през март 2007 г. по реката преминава нов лахар, предупрежденията позволяват да бъдат предприети мерки и няма жертви.

Tangiwai остава особено болезнен момент в историята на Нова Зеландия и заради времето, в което се случва. На Коледа няма издадени вестници и много хора научават за бедствието от радиообръщението на министър-председателя Сидни Холанд. Страната, която само ден по-рано празнува посещението на младата кралица Елизабет II, внезапно се оказва в национален траур.

Самото име Tangiwai на маорски означава „плачещи води“. След онази Бъдни вечер от 1953 г. то придобива значение, което никой не би могъл да измисли по-тъжно.