На четири до шест километра под повърхността на Тихия океан няма достатъчно слънчева светлина за фотосинтеза. Тук се намира зоната Кларион–Клипертън — огромна абисална равнина между районите на Хаваите и Мексико, покрита на места с милиарди тъмни каменоподобни образувания. Те се наричат полиметални конкреции и съдържат манган, желязо, никел, мед и кобалт — именно затова районът представлява огромен интерес за бъдещия дълбоководен добив.

Обикновено учените очакват кислородът близо до морското дъно постепенно да намалява. Животните и микроорганизмите го използват за дишане, а различни химични процеси също го консумират. Екипът на морския еколог Андрю Суитман всъщност отива в Кларион–Клипертън именно за да измери колко бързо дълбоководната екосистема изразходва кислорода.

Само че уредите показват обратното.

В експериментите специални камери са поставяни върху дъното, така че да изолират малък участък от седимента, конкрециите и водата над тях. В 25 инкубации концентрацията на кислород започва да се увеличава. В някои случаи тя достига повече от три пъти изходните стойности, а ефектът продължава десетки часове. Проверка с различен химичен метод също показва повишение, което кара изследователите да приемат, че не става дума просто за повреден кислороден сензор.

Резултатите са публикувани през юли 2024 г. в Nature Geoscience под заглавието „Evidence of dark oxygen production at the abyssal seafloor“. Изследователите наричат явлението dark oxygen production — производство на „тъмен кислород“, защото кислородът се появява на място, до което слънчевата светлина практически не достига.

„Тъмен“ тук не означава различен вид кислород. Молекулата е обикновеният O₂. Необичайното е предполагаемият начин, по който се образува.

След лабораторни експерименти вниманието се насочва към полиметалните конкреции. Те са изградени слой след слой около малък център — например фрагмент от черупка или зъб — и растат изключително бавно в продължение на милиони години. Различните метални минерали в тях могат да създават електрически потенциали.

Екипът измерва напрежения до около 0,95 волта върху повърхността на някои конкреции. Оттук идва дръзката хипотеза: ако множество различно заредени участъци взаимодействат, те може да се държат като своеобразна природна батерия и да осигуряват енергия за разцепване на водата — процес, подобен на електролизата.

Именно това сравнение ражда ефектното определение „геобатерии“.

Ако механизмът бъде потвърден, значението би било сериозно. Полиметалните конкреции не биха били просто минерални образувания и местообитание за различни дълбоководни организми, а потенциален участник в химията на кислорода на морското дъно. Това би било важно и при оценката как извличането на конкрециите може да промени екосистемите в Кларион–Клипертън.

След публикуването историята бързо стига още по-далеч. Появяват се предположения, че подобен механизъм може да промени представите ни за ранните източници на кислород на Земята или дори за възможността за живот на други небесни тела.

Тук обаче започва проблемът.

Още през следващите месеци други учени посочват, че наблюдението е изключително необичайно и не съвпада с множество предишни измервания в райони с полиметални конкреции. В пет отделни изследвания с подобни камери е регистрирано нормалното за морското дъно потребление, а не производство на кислород. Към края на 2025 г. независимо възпроизвеждане на „тъмния кислород“ все още липсва.

По-сериозна е критиката към самия механизъм. За спонтанното разцепване на водата е необходима достатъчно голяма енергийна разлика. Теоретичният минимум е около 1,23 V, а на практика електролизата обикновено изисква и повече заради допълнителни загуби. Максималните измерени стойности върху отделните конкреции са около 0,95 V. Освен това първоначалното изследване не показва съответно производство на водород, което би се очаквало при обикновена електролиза.

Появява се и друга възможност — експериментален артефакт.

Критиците отбелязват, че началните концентрации на кислород в някои камери са подозрително различни от тези на околната дълбоководна вода. Още по-важно е, че в други експерименти със същото оборудване увеличение на кислорода е наблюдавано и в камери, в които няма полиметални конкреции. Според критиците това насочва към възможността въздух или богата на кислород вода да е оставала в уреда и постепенно да е променяла измерванията.

И тук има интересен детайл за научния спор. Част от най-острата критика идва от учени, работещи за компании с интерес към добива на полиметални конкреции, включително The Metals Company и Adepth Minerals. Самите автори открито декларират този конфликт на интереси. В същото време сред критиците има и университетски специалисти и експерти по измервателната техника, а въпросите около първоначалния експеримент са достатъчно сериозни, за да привлекат вниманието на самото списание.

На 8 април 2026 г. Nature Geoscience добавя Editor’s Note към оригиналната публикация. Редакторите предупреждават читателите, че аспекти от статията са предмет на възникнали опасения и че ще има допълнителна редакторска реакция след приключване на разглеждането им. Към края на август 2026 г. тази бележка все още стои върху статията.

Това не означава автоматично, че наблюденията са измислени или че статията е оттеглена. Означава нещо много по-прозаично и важно за начина, по който работи науката: резултатът все още трябва да бъде независимо възпроизведен и механизмът трябва да бъде доказан.

Затова днес най-коректната формулировка не е „учените откриха камъни, които произвеждат кислород“. По-точно е:

През 2024 г. учените наблюдават необяснимо увеличение на кислорода при експерименти на дъното на Тихия океан и предлагат полиметалните конкреции като възможен източник. Две години по-късно това обяснение остава сериозно оспорвано.

И точно това прави историята интересна. Понякога голямото научно откритие започва с резултат, който никой не очаква. Друг път същият резултат се оказва проблем в уреда. При „тъмния кислород“ все още не знаем кое от двете наблюдаваме.