На почти 7 километра под повърхността на океана няма слънчева светлина, температурата е близка до нулата, а налягането е стотици пъти по-високо от това на морското равнище. Именно там, в югоизточната част на Индийския океан, изследователи се натъкват на нещо, което не са очаквали — стотици останки от китове, разпръснати по морското дъно в продължение на повече от хиляда километра.

Откритието е направено през 2023 г. с китайския пилотиран дълбоководен апарат Fendouzhe, който може да се спуска до около 11 000 метра. Екипът извършва 32 гмуркания по протежение на зоната Диамантина — дълга и силно разчленена структура на океанското дъно, оформена при разделянето на Австралия и Антарктида преди десетки милиони години. Резултатите са публикувани в Nature на 10 юни 2026 г.

Още при едно от първите спускания учените виждат китови кости на 7002 метра дълбочина, близо до Dordrecht Deep — най-дълбоката част на зоната, измерена през експедицията на 7079 метра. Вместо единична случайна находка обаче следват още и още кости. В крайна сметка изследването документира 476 фосилни китоподобни и пет по-нови естествени whale falls на дълбочини приблизително между 4,6 и 7 километра. Цялата зона с находки се простира на около 1200 километра.

Терминът whale fall означава буквално „падане на кит“. Когато кит умре в открития океан, тялото му понякога потъва до дъното. Там огромното количество органична материя се превръща в нещо като оазис сред иначе бедната на храна дълбоководна среда.

Първо идват големите чистачи. След тях микроорганизми и по-малки животни използват останалите меки тъкани. Но дори когато от кита останат само костите, екосистемата не приключва. Китовите кости съдържат много липиди, а разграждането им може да поддържа химични процеси и специализирани организми в продължение на години и дори десетилетия.

Петте активни whale falls в Диамантина вече са в т.нар. сулфофилен стадий. Върху костите учените откриват бели микробни покривки, миди с хемосинтетични бактериални симбионти, коремоноги, крехки морски звезди и прочутите Osedax — „червеи, които ядат кости“. На някои места плътността на по-едрата фауна достига до 2840 организма на квадратен метър. От разпознатите 35 групи макрофауна много вероятно включват видове, които все още не са описани от науката.

Най-дълбоката активна такава екосистема е открита на 6789 метра. Тя се състои от три прешлена на клюномуцунест кит, върху които все още живеят специализирани дълбоководни организми. Преди това най-дълбокият известен активен whale fall е бил на 4204 метра. Новото откритие измества известната граница с повече от 2500 метра.

Но още по-изненадваща се оказва възрастта на някои от останките.

Екипът анализира съотношението на изотопите на стронция в 33 фосилни кости. Тъй като изотопният състав на морската вода се е променял предвидимо през геоложкото време, запазеният сигнал в плътната кост може да се сравни с известната времева крива. Най-старият надеждно датиран материал достига около 5,26 милиона години, тоест началото на плиоцена.

Това означава, че китове падат на дъното в тази зона поне от 5,3 милиона години.

Сред извадените фосили са разпознати както съвременни, така и изчезнали клюномуцунести китове. Особено интересен е частичен череп, който се оказва представител на нов за науката изчезнал вид — Pterocetus diamantinae. Той е близък родственик на други древни клюномуцунести китове. Важно уточнение е, че самият този конкретен фосил не е датиран на 5,3 милиона години; най-старата датировка принадлежи на друг изчезнал вид — Pterocetus benguelae.

Остава очевидният въпрос: защо точно тук има толкова много китове?

Няма доказателства за някакво катастрофално масово измиране или за място, където китовете нарочно отиват да умират. „Гробище“ е удобно описание на натрупването, а не доказателство за обща причина за смъртта.

Повечето открити останки принадлежат на клюномуцунести китове — животни, специализирани в екстремно дълбокото гмуркане за калмари и риба. Те редовно слизат над 1000 метра и могат да останат под вода повече от час. Районът Диамантина, със своите стръмни склонове, падини и наличие на дълбоководна плячка, вероятно е бил подходящо място за хранене на тези животни в продължение на милиони години.

При естествена смърт тялото започва да потъва. А релефът на Диамантина работи като своеобразна фуния — V-образните падини могат да насочват потъващите тела към по-ниските части на дъното и постепенно да увеличават концентрацията им там.

Има и още един важен фактор. На това място седиментите се натрупват изключително бавно. Вместо костите бързо да бъдат заровени под метри тиня, някои могат да останат открити на морското дъно стотици хиляди години. Плътните части от черепите на клюномуцунестите китове са сред най-компактните кости при съвременните гръбначни, а постепенното покриване с железни и манганови оксиди допълнително подпомага запазването им.

Затова днешната картина е натрупване не от едно събитие, а от милиони години отделни смъртни случаи.

Мащабът може да е огромен. В изследваните участъци учените измерват локална плътност до около 759 останки на квадратен километър. Китайската академия на науките посочва, че ако наблюдаваната плътност бъде екстраполирана върху подходящата площ на Диамантина, на дъното потенциално може да има над 10 милиона китови останки. Това е моделна оценка, а не реално преброяване — изследователите са наблюдавали пряко само малка част от морското дъно.

Находката е ценна по две различни причини. Новите whale falls показват, че животът, зависим от китови останки, може да съществува много по-дълбоко, отколкото беше известно. Старите кости пък представляват своеобразен палеонтологичен архив на океанското дъно, в който могат да се проследяват милиони години от еволюцията на клюномуцунестите китове. Авторите дори предполагат, че подобни скрити „архиви“ може да съществуват и в други части на световния океан.

Затова „гробището на китове“ не е просто мрачно струпване на скелети. На седем километра под океана смъртта на едно огромно животно може да се превърне в източник на живот, а костите му — след милиони години — в запис на еволюцията.