През ноември 1949 година в Каспийско море, на около 42 километра югоизточно от Апшеронския полуостров, от сондаж №1 започва да излиза нефт. По данни на Министерството на енергетиката на Азербайджан кладенецът е дълбок 942 метра и първоначално дава около 100 тона нефт дневно. Тази дата поставя началото на Нефт Дашларъ — Neft Daşları, буквално „Нефтени камъни“ — проект, който постепенно ще се превърне от няколко сондажа сред морето в истински индустриален град.

Районът е известен много преди първата сонда. Моряците наричали издаващите се над водата скали „Черните камъни“, защото около тях често се забелязвали нефтени петна и се усещала характерната миризма на петрол. Геоложките изследвания се засилват след Втората световна война, а през 1946 г. екипи на Азербайджанската академия на науките започват системно да изучават структурата под морското дъно. Геологът Ага Гурбан Алиев е сред хората, които настояват, че под опасните плитчини се намира значително нефтено находище.

Първите инженери са изправени пред проблем, който днес изглежда очевиден: в средата на морето няма върху какво да се строи. Няма пристанище, пътища или стабилна земя, върху която да бъдат поставени тежките сондажни съоръжения. Един от най-необичайните отговори е буквално да бъдат потопени стари кораби и те да се използват като основа. За изграждането на площадката около втория кладенец са потопени седем излезли от употреба плавателни съда. Сред тях е и историческият петролен танкер „Зороастър“, построен по поръчка на братята Нобел през XIX век. Така се появява т.нар. „Остров на седемте кораба“.

Това обаче е само началото. В морското дъно започват да се забиват хиляди метални пилони, върху които се строят платформи и тесни естакади. По тях могат да се движат хора, автомобили, тръбопроводи и техника. От централната зона мостовете постепенно тръгват в различни посоки към новите сондажи. От въздуха Нефт Дашларъ започва да прилича на странна паяжина от улици, която вместо върху сушата лежи върху Каспийско море.

Първият нефт е транспортиран с танкери, а през февруари 1951 г. първият такъв товар достига нефтения терминал Дюбенди. По-късно е изграден подводен нефтопровод към брега, което намалява зависимостта от корабите — особено важно при тежките бури в Каспийско море.

С разрастването на производството идва и необходимостта работниците да живеят на място. Появяват се общежития, столови, медицински помещения, електроцентрала и собствена хлебопекарна. След посещение на Никита Хрушчов през 1960 г. започва изграждането и на по-високи жилищни сгради върху запълнени и укрепени участъци. Преди това голяма част от работниците живеят в ниски постройки върху пилони, а в най-ранните години — дори в кабините на потопените кораби.

В най-развития си период комплексът включва отделни „острови“, свързани с огромна мрежа от естакади. Guinness World Records посочва повече от 200 километра мостови пътища, около седем хектара застроена площ, хотели, общежития, електроцентрала и хлебозавод. Нефт Дашларъ е вписан като най-старата действаща офшорна нефтена платформа.

Тук обаче има важно уточнение. Често ще срещнете твърдението, че Нефт Дашларъ е мястото, където човекът за първи път в историята добива нефт от морето. Това е твърде широко определение. В Азербайджан нефт от платформи върху пилони е добиван в залива Биби-Хейбат още през 1924 г., а подобни конструкции се появяват и в Мексиканския залив преди 1949 година. Историческата уникалност на Нефт Дашларъ е преди всичко мащабът — това е първият огромен промишлен комплекс от подобен тип в открито море и първото място, където офшорните сондажи прерастват в цял постоянен инфраструктурен „град“.

И думата „град“ изисква известно уточнение. Нефт Дашларъ има улици, многоетажни сгради и почти всички необходими услуги, но никога не функционира като нормален град, в който семейства се заселват за поколения. Основните му обитатели са нефтени работници, инженери, медици и обслужващ персонал, работещи на смени. Исторически децата и семействата не живеят постоянно там.

Инженерните решения, разработени на това място, оказват влияние далеч извън Каспийско море. Използват се групово сондиране от една площадка, наклонени кладенци и специфична система от морски естакади. Опитът от Нефт Дашларъ по-късно е приложен в други находища в Каспийския регион и от специалисти, работещи по нефтени проекти извън Азербайджан.

Разрастването обаче има цена. Морската вода, солта, бурите и постоянната корозия постепенно разрушават конструкциите. След разпадането на Съветския съюз част от платформите и жилищните сгради са изоставени, други попадат под водата, а огромната мрежа от мостове се свива. Въпреки това Нефт Дашларъ не се превръща в изоставен „призрачен град“. Част от комплекса остава в експлоатация и нефтът продължава да се добива.

До 2022 г. специализираното издание на Американската асоциация на петролните геолози посочва повече от 200 стационарни платформи в комплекса, около 2000 сондирани кладенеца през цялата му история и над 300, които тогава все още произвеждат нефт. Натрупаният добив надхвърля един милиард барела.

Понякога Нефт Дашларъ е наричан „Атлантида на Сталин“ — ефектно име, което създава впечатлението за потънал и забравен град. Реалността е по-интересна. Част от стария комплекс действително е погълната от морето, но основната инфраструктура не е изчезнала и мястото продължава да бъде свързано с нефтодобива.

Нефт Дашларъ е останал от епоха, в която инженерите са решавали един огромен проблем с почти буквално огромни количества стомана: ако земята свършва там, където започва нефтът, тогава трябва да построиш своя собствена земя. От няколко скали и потопени кораби се ражда мрежа от платформи, жилища и пътища над морето — един от проектите, които показват как изглежда началото на модерната офшорна нефтена индустрия.