През април 1979 година България се подготвя за полета на първия си космонавт Георги Иванов със „Союз 33“. Освен научната апаратура за мисията е разработено и собствено космическо меню. Работата е свързана с екипа на акад. Цветан Цветков и Института по криобиология и лиофилизация, днешния Институт по криобиология и хранителни технологии. Така България става третата държава след Съветския съюз и Съединените щати, създала собствена храна за космически полети. Това е сериозно постижение, но понякога в популярните публикации се превръща в неточното твърдение, че България е създала „първата космическа храна“.

Първата храна, консумирана от човек в Космоса, се появява много по-рано. На 12 април 1961 година Юрий Гагарин яде по време на полета си с „Восток 1“ месна паста и шоколадов десерт от метални туби. Българското първенство е друго: страната изгражда собствена система за разработване и производство на космически храни и се нарежда непосредствено след двете големи космически сили на епохата.

За българските екипажи са разработени десетки продукти — супи, месни и зеленчукови ястия, плодове, млечни продукти и десерти. Сред споменаваните рецепти са мусака, боб, лютеница, кисело мляко, плодове и различни супи. Голяма част от продуктите се обработват чрез лиофилизация: храната първо се замразява, след което водата се отстранява във вакуум чрез сублимация. Получава се лек продукт с дълъг срок на съхранение, който може отново да бъде приготвен чрез добавяне на вода.

Полетът на Георги Иванов не протича по план. „Союз 33“ не успява да се скачи със станция „Салют 6“ заради повреда на основния двигател и екипажът е принуден да се върне на Земята. Българската работа по космическата биология и хранене обаче продължава. Когато Александър Александров лети до станция „Мир“ през 1988 година, програмата „Шипка“ вече включва десетки научни експерименти, а българската космическа храна също е част от натрупания опит.

Междувременно българските учени започват да работят върху нещо много по-сложно от изпращането на готова храна от Земята: възможността тя да бъде произвеждана директно в Космоса. През 1984 година започва съвместен българо-съветски проект за автоматизирана оранжерия, предназначена за отглеждане на висши растения в микрогравитация. Българските специалисти от Института за космически изследвания при БАН проектират и изпитват модулите за растеж на растенията. Системата получава името „СВЕТ“.

Научните публикации я определят като първата автоматизирана установка за отглеждане на висши растения в условия на микрогравитация. Това вече е значително по-точно „световно първенство“ от популярното твърдение за първата космическа храна. „СВЕТ“ не е просто кутия с лампа и саксия. Микропроцесорна система следи и регулира условията около растенията, включително влажността на субстрата и осветлението.

Оранжерията е монтирана в технологичния модул „Кристал“, който се скачва със станция „Мир“ на 10 юни 1990 година. Пет дни по-късно космонавтите Александър Баландин и Анатолий Соловьов започват първия експеримент. Избрани са репички и китайско зеле — растения с относително кратък жизнен цикъл и потенциално приложение като свежа храна при продължителни мисии.

Растенията действително се развиват в орбита в продължение на 54 дни. Те обаче са значително по-малки от контролните растения на Земята. Анализът показва проблеми с доставянето на вода и хранителни вещества към корените — задача, която в безтегловност се оказва много по-сложна, защото водата не се движи през почвата така, както при земната гравитация. Именно тези неуспехи дават информацията, необходима за следващото поколение на системата.

От средата на 90-те години проектът придобива и американско участие. В рамките на програмата Shuttle–Mir NASA и Университетът на щата Юта добавят система GEMS за измерване на газообмена — въглеродния диоксид и водните пари около растенията. С финансиране от NASA е създадена и модернизираната българска оранжерия „СВЕТ-2“.

Основната цел вече е много по-амбициозна: да се отгледа пшеница през целия жизнен цикъл — семе → растение → ново семе.

Първите опити показват колко трудно е това. През 1995 година повреди в осветителната система намаляват светлината, температурата понякога достига около 37°C, а влажността около корените е прекалено висока. Пшеницата оцелява 90 дни, но дори не образува класове.

Следващият експеримент е значително по-успешен. Образуват се близо 300 класа, но те остават стерилни. Изследователите установяват, че използваният сорт Super Dwarf е чувствителен към натрупването на етилен в атмосферата на станцията. Това води до нов избор на сорт — американската пшеница Apogee, по-устойчива на подобни условия.

През 1997 година в „СВЕТ“ Apogee преминава целия си жизнен цикъл. От 12 растения са получени 508 семена. По-късни експерименти успяват да произведат и второ поколение „космически“ семена. Това доказва не просто че растение може да покълне в орбита, а че житна култура може да расте, да се размножава и да даде жизнеспособно потомство при продължителна микрогравитация.

Проектът продължава практически до края на съществуването на „Мир“. Български научен обзор посочва общо около 680 дни растителни експерименти със „СВЕТ“. По време на последните опити през 2000 година се отглеждат различни листни зеленчуци; част от растенията са върнати на Земята за анализ, а останалите са опитани от космонавтите.

Този факт прави историята с „първата космическа храна“ още по-интересна. През 2015 година NASA обявява, че астронавтите на Международната космическа станция за първи път официално включват в менюто си маруля, отгледана чрез системата Veggie. Формулировката се отнася до NASA и МКС; експерименти с ядливи растения и дори дегустации на борда на „Мир“ са правени със „СВЕТ“ години по-рано.

Причината тези експерименти да са важни не е само желанието космонавтите да имат свежа салата. При полет до Марс доставянето на цялата необходима храна от Земята би било тежко и скъпо. Растенията могат едновременно да произвеждат храна, да поглъщат въглероден диоксид, да отделят кислород, да участват в регулирането на влажността и да имат положителен психологически ефект върху екипажа. Именно това превръща космическата оранжерия в част от идеята за бъдеща биологична система за поддържане на живота.

Затова българското постижение е най-добре да бъде разказано без преувеличение. България не създава първата храна, яденa в Космоса. Тя става третата държава със собствено космическо меню и е сред пионерите в опита храната вече да не се носи от Земята, а да се произвежда в орбита. А „СВЕТ“ се превръща в една от най-продължително използваните растителни лаборатории на станция „Мир“ и в система, върху която български, руски и американски учени доказват, че пшеницата може да завърши целия си жизнен цикъл в Космоса.