ИМКО не е първият компютър, създаден в България — това място принадлежи на голямата електронноизчислителна машина „Витоша“ от началото на 60-те години. ИМКО обаче поставя друго начало: това е първата българска линия от малки персонални микрокомпютри, предназначени да бъдат използвани от отделен човек, а не от цял изчислителен център.

Съкращението означава „Индивидуален микроКОмпютър“. Работата по проекта започва през октомври 1979 година, когато Държавният комитет за наука и технически прогрес възлага на Института по техническа кибернетика и роботика към БАН да създаде малък компютър, базиран на микропроцесори. Със задачата се заемат инженерите Иван Марангозов и Кънчо Досев, към които по-късно се присъединяват и други специалисти.

В края на 1980 година са готови първите три прототипа на ИМКО-1. Те са сглобени при ограничен достъп до документация, компоненти и специализирано оборудване. Машините имат интегрирана клавиатура, използват обикновен телевизор като екран, а програмите и данните се записват върху магнитна лента чрез касетофон. През следващата година в опитната база на института са произведени още около 50 броя с метални корпуси.

Около техническата архитектура на ИМКО-1 съществува известно объркване. В много по-късни публикации той е описван като вариант на Apple II с процесор MOS 6502. Специализираният каталог A.Museum обаче свързва ранните прототипи с британския Transam Triton и процесора Intel 8080. Вероятно част от объркването идва от смесването на ИМКО-1 с неговия значително по-добре документиран наследник ИМКО-2, който действително е базиран на архитектурата на Apple II. Безспорни остават годината на създаване, екипът на Марангозов и Досев и малката опитна серия.

Една от най-интересните демонстрации на ИМКО-1 е свързана с учебния робот РОБКО-1. През 1981 година българската система е представена на изложение във Великобритания, където микрокомпютърът управлява механична ръка. Подобни роботи по онова време обикновено използват по-големи и значително по-скъпи миникомпютри. Българската разработка показва, че част от тези задачи могат да бъдат изпълнявани и от малка настолна машина.

ИМКО-1 доказва, че проектът има бъдеще, но не е подходящ за масово производство. Следващата задача е създаването на машина с по-широко приложение, достъп до повече софтуер и възможност за използване в училища, университети и научни институти.

Така се появява ИМКО-2, представен през 1982 година. За негова основа е използван Apple II — един от най-популярните персонални компютри в света по това време. Това решение осигурява съвместимост с голямо количество вече съществуващи програми, езици за програмиране и игри. Заради ограниченията върху износа на западни технологии не всички оригинални компоненти могат да бъдат внесени, поради което част от тях са заменени с български, съветски или други достъпни аналози.

ИМКО-2 използва 8-битов процесор MOS 6502, разполага с 48 килобайта оперативна памет, която може да бъде увеличена до 64 килобайта, и 12 килобайта постоянна памет. Максималната графична разделителна способност е 280 на 192 точки с шест цвята. Машината има вграден интерпретатор на езика BASIC, клавиатура с латиница и кирилица и програмно управляем високоговорител.

Първоначално програмите се съхраняват на обикновени аудиокасети. Според ръководството на машината програма от около 100 оператора можела да бъде записана или заредена за приблизително 25 секунди. По-късно са добавени външни 5,25-инчови флопидискови устройства, които значително улесняват работата със софтуер и данни. За монитор често се използва модифициран телевизор „София 31“.

Първата серия е малка — около 50 машини. След това Министерството на народната просвета поръчва между 200 и 300 броя, като част от тях са разпределени в училища и университети. Там ИМКО-2 се използва за обучение по BASIC, математика, алгоритми и управление на учебни роботи. Това е един от първите случаи, в които български ученици получават редовен достъп до персонални компютри.

Проектът привлича вниманието на държавното ръководство и документацията е предадена за серийно производство в Комбината за микропроцесорна техника в Правец. ИМКО-2 получава новото име „Правец 82“, а около него впоследствие се развива цяла фамилия 8-битови компютри. Официалната история на ИИКТ-БАН посочва, че серийното производство започва през 1982 година, докато някои музейни хронологии отбелязват 1983 година като началото на производството под марката „Правец 82“.

ИМКО-2 не е изцяло оригинална компютърна архитектура. Той е създаден чрез изучаване и адаптиране на Apple II, като основната цел е програмна съвместимост. Това понякога се използва като аргумент, че българските инженери просто са копирали западен модел. Подобно заключение обаче пропуска реалната работа по замяната на недостъпни компоненти, конструирането на собствен корпус и клавиатура, поддръжката на кирилица и подготовката на машината за производство в условията на различна електронна промишленост.

Истинското значение на ИМКО не е, че България е изобретила персоналния компютър. Значението му е, че български екип успява да превърне лабораторен проект в работеща система, а след това и в серийна машина, достигнала до училища, университети и предприятия. От ИМКО-2 започва линията „Правец“, чрез която хиляди млади хора за първи път пишат програми и работят с компютър.

ИМКО остава сравнително кратък етап в историята на българската техника. Името скоро е заменено от „Правец“, но именно тези ранни машини създават връзката между научната лаборатория и масовата компютъризация през 80-те години.