Датата 10 октомври 1981 г. остава завинаги вписана с черни букви в съвременната история на град Хасково. Трагедията, която се разиграва в онзи есенен ден, унищожава четири семейства и разтърсва цял един град. Днес, когато новините за пътни инциденти заливат екраните ни ежедневно, е трудно да си представим как едно толкова мащабно и жестоко събитие е могло да остане скрито за останалата част от страната.

Смъртоносната траектория на една кола

Инцидентът се случва в момент, когато нищо не предвещава беда. Децата се намират на тротоара – място, което би трябвало да е напълно безопасно за тяхната игра или разходка. Изведнъж върху тях връхлита лек автомобил, движещ се с несъобразена скорост.

Ударът е жесток. Колата помита групата, като за четири от децата изходът е фатален. Механиката на катастрофата показва пълна загуба на контрол над превозното средство. Автомобилът се е превърнал в неуправляем снаряд, който не оставя никакъв шанс за реакция на невинните жертви. Свидетелите на сцената изпадат в абсолютен шок, изправени пред гледка, която ще преследва сънищата им до края на живота им.

Профилът на едно престъпление

Причината за трагедията не е техническа неизправност или лоши пътни условия, а човешкият фактор в най-уродливата му форма. Зад волана на колата стои водач, който е седнал да шофира след сериозна употреба на алкохол.

В годините на социализма притежанието на лек автомобил е било символ на статус, но управлението му в нетрезво състояние е било също толкова смъртоносно, колкото и днес. Притъпените рефлекси, замъглената преценка и неадекватната скорост превръщат шофьора в убиец. Правосъдието в онези години действа бързо и безкомпромисно за подобни престъпления, като присъдите за причиняване на смърт на пътя след употреба на алкохол са били изключително строги, достигайки максимума на закона. Нито една решетка обаче не може да компенсира факта, че един човек е решил да рискува живота на околните заради собствената си безотговорност.

Заглушената скръб

Един от най-типичните белези на тоталитарната държава преди 1989 г. е стриктният контрол върху информационния поток. Властите са следвали неписаното правило, че публичното разгласяване на масови трагедии подкопава мита за сигурното социалистическо общество.

Централната преса запазва гробно мълчание. В националните вестници не се допускат репортажи от мястото на събитието, нито обществени дискусии за проблема с пияните шофьори. За трагедията се научава предимно от уста на устни – чрез шепота на хората, през сълзите на съседите и чрез множеството некролози, които покриват стените в Хасково. Мъката остава капсулирана в рамките на града, оставяйки местната общност да преживее травмата си в изолация.

Днес, десетилетия по-късно, 10 октомври 1981 г. служи като мрачно, но задължително напомняне. Напомняне, че автомобилът е оръжие, а когато човек седне зад волана пиян, той поема в ръцете си силата да унищожи не само своя живот, но и бъдещето на цели семейства.