На 13 септември 1987 година двама мъже в бразилския град Гояния влизат в изоставените помещения на бившия Институт по радиотерапия. Клиниката вече се е преместила, но в разрушаваната сграда е останал стар апарат за лечение на рак. В него се намира силен източник на цезий-137, който не е бил обезопасен след напускането на обекта. Мъжете виждат в тежката метална конструкция възможност за ценен скрап и успяват да свалят част от апарата, след което я откарват с ръчна количка до един от домовете си.

Още същия ден и двамата започват да повръщат. На следващия единият има диария, замайване и подута ръка. Когато търси медицинска помощ, симптомите първоначално са приписани на хранително отравяне или алергична реакция. Никой около тях не подозира, че само на метри стои източник, който на разстояние един метър е можел да създава доза от около 4,6 грея за час — ниво, способно да причини тежко радиационно увреждане.

През следващите дни конструкцията е разбивана с обикновени инструменти. На 18 септември тънкият метален прозорец на вътрешната капсула е пробит с отвертка и от нея е извадено част от съдържанието. Единият от мъжете дори опитва да го запали, защото предполага, че може да е барут. Вътре всъщност има около 93 грама силно радиоактивен цезиев хлорид, съдържащ цезий-137, с активност 50,9 терабекерела. Съединението е силно разтворимо, което по-късно ще се окаже решаващо за разпространението на замърсяването.

Разглобените части са продадени на пункт за скрап. Именно там историята придобива онзи почти невероятен детайл, заради който случаят остава известен десетилетия по-късно. През нощта собственикът влиза в гаража и забелязва синьо сияние, идващо от повредената капсула. Материалът изглежда толкова необичайно красив, че вместо да бъде избягван, започва да привлича хората.

Синият цвят не означава, че самият цезий-137 е естествено син. Цезиевият хлорид обикновено е бяло кристално вещество. Международната агенция за атомна енергия отбелязва нещо още по-интересно: след аварията същото синьо сияние е възпроизведено при отваряне на друг силен източник с цезиев хлорид в лабораторията Oak Ridge. Специалистите го свързват с флуоресценция или с Черенковско излъчване, вероятно подпомогнато от влагата, погълната от материала.

За хората в пункта за скрап това е просто красив прах. Частици от него са отделяни и раздавани на роднини и познати. Някои хора ги докосват с ръце, а други размазват материала по кожата си, за да наблюдават сиянието в тъмното. Така радиоактивното вещество започва да преминава от човек на човек, да попада върху мебели, дрехи, съдове, подове и храна.

На 24 септември част от материала е отнесена в друг дом и поставена върху масата по време на хранене. Шестгодишната Лейде дас Невес Ферейра си играе с него, докато яде с ръце. Частици попадат в организма ѝ. По-късните измервания показват, че тя е погълнала около един гигабекерел цезий-137 — най-голямото регистрирано вътрешно замърсяване сред пострадалите. Детето получава тежка доза радиация и умира на 23 октомври.

Междувременно хората около пункта започват да се разболяват един след друг. Появяват се повръщане, диария, отпадналост, кожни лезии и косопад. Тъй като тези симптоми могат да бъдат объркани с инфекции, хранително отравяне или тропически заболявания, истинската причина не е разпозната веднага.

Човекът, който най-накрая свързва заболяванията със сияещия материал, е съпругата на собственика на пункта за скрап. На 28 септември тя настоява останките от апарата да бъдат поставени в чувал и ги отнася с автобус до местната здравна служба. Казва на лекаря, че предметът „убива семейството ѝ“. Дори тогава източникът престоява известно време върху бюрото му, а след това е преместен на стол в двора. На следващия ден измерванията показват истинския мащаб на опасността.

Започва операция, каквато градът никога не е виждал. Замърсените райони са отцепени, жители са евакуирани, а олимпийският стадион в Гояния е превърнат в огромен център за радиационен контрол. Около 112 000 души преминават през измервания. При 249 е установено външно или вътрешно радиоактивно замърсяване, а 129 от тях имат и вътрешно замърсяване. Двадесет души се нуждаят от интензивно медицинско лечение.

Четирима от тежко пострадалите умират от последиците на острия радиационен синдром. Оценените им общотелесни дози са между приблизително 4,5 и над 6 грея. Други получават тежки радиационни изгаряния, а на един пациент впоследствие се налага ампутация на предмишницата.

Лечението включва и пруско синьо — вещество, което се свързва с цезия в храносмилателната система и ускорява извеждането му от организма. Иронично, един от основните медикаменти срещу последиците от „синия прах“ също носи име, свързано със син цвят. Измерванията при пострадалите показват, че терапията действително увеличава отделянето на цезий-137.

Проблемът обаче вече не е само медицински. Радиоактивният прах е разнесен из жилища и обществени места. За обеззаразяването се налага разрушаването на седем жилищни сгради, премахването на замърсена почва и изхвърлянето на мебели, дрехи и други предмети. Операцията създава около 3500 кубически метра радиоактивни отпадъци.

Инцидентът в Гояния не е авария в атомна електроцентрала. Няма експлозия на реактор и няма ядрено гориво. Всичко започва с един медицински източник, оставен без достатъчна защита. Именно затова Международната агенция за атомна енергия го определя като най-тежкия известен инцидент с радиоактивен източник и посочва Гояния като повратен момент за международните правила за контрол на подобни материали.

Най-тревожната част от историята е, че опасността не изглежда опасна. Няма дим, огън или миризма, която да накара хората да избягат. Има само малко количество материал, който в тъмното свети красиво в синьо. Точно това сияние привлича вниманието и според официалния доклад на IAEA съществено допринася за развитието на аварията.

В Гояния през 1987 година радиоактивният материал не се разпространява чрез сложна технологична катастрофа. Той се разпространява от любопитство — от ръка на ръка, от дом в дом. И именно това превръща една изоставена медицинска капсула в една от най-тежките радиологични аварии в историята.