През лятото на 1973 година единадесет души се качват на малък сал и се оставят на теченията на Атлантическия океан.

Шест жени.
Петима мъже.
Различни националности, религии и характери.

Без двигател. Без възможност просто да се откажат и да се приберат. Само тясна кабина, безкрайна вода и човек, който наблюдава всяка тяхна реакция.

Салът се нарича „Акали“, а името му идва от езика нахуатъл и означава приблизително „къща върху водата“. Експедицията продължава 101 дни и прекосява Атлантическия океан от Канарските острови до Мексико. Самият сал е дълъг около 12 и широк 7 метра, а закритата му кабина е едва около 4 на 4 метра.

Но това не е просто морско приключение.

Това е експеримент с хора.

Зад проекта стои мексиканският антрополог от испански произход Сантяго Хеновес. Преди това той е участвал в експедиции с норвежкия изследовател Тур Хейердал и стига до идеята, че малък сал насред океана може да бъде идеална лаборатория за изучаване на човешкото поведение. На борда няма къде да се избяга, няма лично пространство и няма начин участниците да избегнат хората, които не харесват.

Хеновес иска да разбере откъде идва насилието.

Интересува го и връзката между агресията и сексуалното привличане. Той подбира хора от различни държави, професии, религии и култури, надявайки се различията между тях да предизвикат напрежение. Сред участниците има израелски лекар, анголски свещеник, японски телевизионен оператор, френска водолазка и хора от Швеция, САЩ, Мексико, Алжир, Кипър и Уругвай.

Ключовите длъжности умишлено са поверени на жени.

Капитан е шведката Мария Бьорнстам, а жени изпълняват и ролите на лекар и навигатор. Хеновес иска да види как мъжете ще реагират, когато властта не е в техните ръце. Той избира повече жени от мъже и очаква ограниченото пространство да доведе до ревност, сексуално съперничество и борба за влияние.

Международната преса бързо надушва сензацията.

Вместо официалното име „Проект за мир“, журналистите започват да наричат експедицията „Салът на секса“. Заглавията обещават оргии, ревност, сбивания и морален срив насред океана. Някои участници по-късно признават, че това название ги е преследвало и унижавало десетилетия наред.

Но очакваният спектакъл не се случва.

Участниците не се нахвърлят един срещу друг. Не избухва постоянна война между половете. Не настъпва сексуален хаос. Вместо това те постепенно се научават да работят заедно, защото разбират, че оцеляването им зависи от сътрудничеството.

И точно това започва да разочарова ръководителя на експеримента.

Хеновес провежда анкети и събира хиляди отговори за сексуалното привличане, агресията, религията, смъртта и отношенията между участниците. Според документите около проекта са събрани над 8000 отговора. Когато напрежението не се появява естествено, той започва да задава все по-провокативни въпроси и да се намесва в живота на групата.

Постепенно наблюдателят сам се превръща в най-големия източник на конфликт.

Хеновес иска да бъде едновременно учен, ръководител и част от групата. Когато участниците не се държат според очакванията му, той опитва да затегне контрола. В опасни моменти влиза в спор с капитана и дори се обявява за командващ, въпреки че няма необходимия морски опит.

Групата започва да се обединява не заради сексуално привличане или омраза помежду си, а срещу самия него.

Според спомените на участниците се обсъжда бунт. В момент на крайно напрежение се появява дори идея Хеновес да бъде хвърлен зад борда или смъртта му да бъде представена като нещастен случай. Планът не е осъществен, но показва колко далеч е стигнало противопоставянето между учения и хората, които той възприема като свои експериментални обекти.

Иронията е почти съвършена.

Хеновес тръгва да търси причината хората да се обръщат едни срещу други. Но със своето желание да контролира резултата сам създава най-сериозния конфликт на борда.

Вместо участниците да се унищожат взаимно, те проявяват издръжливост, приятелство и способност да си сътрудничат. По-късният документален филм The Raft, създаден от Маркус Линдеен, събира оцелелите членове на експедицията и използва оригинални кадри и дневници, за да покаже историята през техните очи. Филмът печели основната награда на фестивала CPH:DOX през 2018 година.

От научна гледна точка експериментът има сериозни проблеми.

Хеновес не е независим наблюдател, защото сам участва и влияе върху поведението на хората. Условията не позволяват надежден контрол, участниците знаят, че са наблюдавани, а очакванията на ръководителя променят начина, по който той тълкува събитията. По-късни оценки определят проекта като етично и методологично спорен, макар въпросите, които поставя, да остават интересни.

„Акали“ не доказва категорично защо хората стават агресивни.

Но показва нещо, което може би е още по-важно.

Когато единадесет различни души са поставени в опасност, изолация и ограничено пространство, те не се превръщат непременно в чудовища. Понякога правят точно обратното — приспособяват се, сътрудничат си и насочват гнева си към онзи, който се опитва да ги манипулира.

Хеновес искал салът да разкрие тъмната страна на човешката природа.

Вместо това експериментът разкрил колко опасен може да стане един учен, когато е по-заинтересован да докаже теорията си, отколкото да чуе хората пред себе си.