В провинция Ифугао, в планинската вътрешност на северния остров Лусон, има долина, която изглежда сякаш е превърната в огромен зелен стадион. По склоновете се редуват стотици тесни оризови полета, а в най-ниската част е разположено селището Батад. Именно полукръглата форма кара UNESCO да описва местния комплекс като „амфитеатър“ от тераси.

Батад административно е част от община Банауе, но има едно важно уточнение. Когато се говори за прочутите „оризови тераси на Банауе“, често се създава впечатление, че целият район е един обект на UNESCO. В действителност през 1995 г. в списъка на световното наследство са включени пет конкретни терасовидни комплекса в провинция Ифугао. Два от тях се намират в община Банауе — Батад и Бангаан. Останалите са в Хунгдуан, Майояо и Кианган.

На пръв поглед терасите приличат просто на стъпала, изрязани в планината. Всъщност всяко ниво е част от сложна земеделска система. Склонът е оформен така, че да създаде почти хоризонтални полета, способни да задържат вода. Подпорните стени са изграждани от камък или почва, а водата се отвежда от горните части на планината чрез мрежа от канали към всяко следващо ниво.

Ключът към системата се намира още по-високо — в гората.

Ифугао традиционно поддържат семейни горски участъци, наричани muyong. Те задържат дъждовната вода, намаляват ерозията и я освобождават постепенно към каналите и оризовите тераси под тях. Горите дават също дървен материал, растения и други ресурси. FAO разглежда терасите, гората, селищата, водните системи и другите земеделски площи не като отделни елементи, а като една взаимосвързана агроекосистема.

Това е и причината Батад да не е просто туристическа гледка. Терасите са работещи земеделски площи. Те трябва постоянно да бъдат ремонтирани, напоявани и обработвани. Ако един участък бъде изоставен и стената му се разруши, водата може да повреди и нивата под него. Системата е оцеляла не защото някой я е построил веднъж завинаги, а защото поколения хора непрекъснато я поддържат.

Тук стигаме до най-популярното твърдение за терасите: „те са на 2000 години“.

Тази датировка присъства и в традиционното описание на UNESCO. Според него културният пейзаж на оризовите тераси в Ифугао може да бъде проследен до около две хилядолетия назад. Дълго време именно тази възраст се повтаря в учебници, туристически материали и документални филми.

Съвременната археология обаче поставя под въпрос идеята, че днешната система от напоявани оризови тераси е съществувала в този вид още преди 2000 години.

Изследванията на археолога Стивън Акабадо и негови колеги използват радиовъглеродно датиране, растителни останки и данни от древни селища. Резултатите сочат, че голямото разширяване на мокрото оризопроизводство и терасирането вероятно започва около XVI–XVII век, приблизително по времето, когато испанската колониална експанзия достига Северен Лусон.

Това не означава, че хората ифугао са се появили в района едва тогава. Археологическите данни показват много по-стара човешка история. Спорът е конкретно за възрастта на мащабната система от напоявани оризови тераси, която виждаме днес. Акабадо предлага идеята, че интензифицирането на земеделието може дори да е било част от адаптацията на планинските общности към натиска на испанската колонизация.

Парадоксално, по-младата датировка не прави терасите по-малко впечатляващи. Точно обратното. Ако голяма част от ландшафта е била изградена и разширена само за няколко столетия, това показва колко бързо ифугао са успели да преобразят огромни планински склонове чрез ръчен труд, знания за водата и организирано управление на земята.

В Батад резултатът е особено драматичен. Селото лежи в дъното, а полетата се издигат по стените около него. Няма широки равни пътища между нивата. Основните маршрути са тесни пътеки и стъпала върху или покрай самите тераси. И днес последната част от пътуването към селото обикновено включва слизане пеша от района на Batad Saddle.

От другата страна на терасите се намира още една известна природна забележителност — водопадът Tappiya. До него се стига по стръмна пътека през терасите и надолу към долината. Филипинското туристическо ведомство посочва височина около 70 метра. Слизането не е особено дълго, но връщането означава сериозно изкачване по планинските стъпала.

Красотата на Батад обаче прикрива и сериозен проблем. Оризовите тераси зависят от човешки труд, а все повече млади хора напускат планинските общности за работа в градовете. UNESCO посочва недостига на работна ръка, промяната в управлението на горите, климатичните промени и нарушенията във водоснабдяването като заплахи за целия терасовиден пейзаж.

Проблемите стават толкова сериозни, че през 2001 г. оризовите тераси на Филипинските Кордилери са включени в Списъка на световното наследство в опасност. Част от площите са изоставени, напоителните системи се повреждат, а новото строителство започва да променя традиционния пейзаж. След години на възстановителни и управленски програми обектът е изваден от списъка през 2012 г., макар предизвикателствата да не изчезват.

Това е причината определението „жив културен пейзаж“ да е толкова важно. Батад не е археологически паметник като изоставен храм или древна крепост. Ако хората престанат да отвеждат водата, да поправят стените и да засаждат ориз, постепенно ще започне да изчезва и самият пейзаж.

Затова най-впечатляващото в Батад не е точната му възраст. Независимо дали някои части са на няколко века или традицията има много по-дълбоки корени, пред нас стои планина, превърната в земеделска система без съвременна техника — система, която работи само защото гората, водата, камъкът и човешкият труд продължават да действат заедно.

Батад изглежда като природен амфитеатър. Всъщност почти всяка зелена „стъпка“ по него е следа от човешка работа.