В близост до село Балаа, в планинския район Танурин в Северен Ливан, теренът внезапно се отваря в огромна пропаст. От единия ѝ край до другия преминават три скални образувания, наподобяващи мостове, разположени на различни нива. А когато снегът в Ливанските планини започне да се топи, между тях пада водопад. Това е Баатара, известна още като Balaa Pothole и „Пещерата на трите моста“.

На снимките мястото понякога изглежда като гигантска пещера, чийто покрив е пробит на няколко места. Това всъщност е сравнително добро описание на начина, по който се е оформило. Скалите тук са варовици от юрския период, образувани преди приблизително 160 милиона години. Водата постепенно прониква през пукнатините, разтваря варовика и разширява подземните кухини. С времето части от покрива се срутват, други остават като естествени арки и така се оформя необичайната структура, която виждаме днес.

Затова трите „моста“ не са строени от хора. Те представляват останали части от скалната маса, която някога е била много по-цялостна.

В горната част потокът Wadi Baatara достига ръба на пропастта и през влажния сезон се хвърля надолу. Най-впечатляващ е през пролетта, когато снегът в планините се топи и водният дебит нараства. Тогава потокът образува свободно падаща каскада от приблизително 90–100 метра, която преминава зад естествените мостове. През сухите летни месеци водопадът може значително да намалее или почти да изчезне.

Тук има една често срещана неточност. В интернет Баатара нерядко е описвана като „255-метров водопад“. В действителност различните числа обозначават различни части на системата. Главният видим свободен пад обикновено се посочва като около 90–100 метра, докато цялата вертикална пещерна система достига приблизително 250–255 метра дълбочина. Някои туристически източници използват 225 или 255 метра за общото падане на водата през цялата пропаст, което обяснява защо данните често изглеждат противоречиви.

Историята за „откриването“ на Баатара също изисква уточнение. Често се казва, че мястото е открито през 1952 г. от френския биоспелеолог Анри Куафе — Henri Coiffait. Огромната пропаст, разбира се, не е била непозната на хората, живеещи в района. По-точно е да се каже, че Coiffait я въвежда в съвременната спелеоложка документация и привлича научен интерес към нея.

Същата година новосъздаденият Spéléo Club du Liban започва системно изследване на пропастта. Ливанските спелеолози достигат долните части през 1953 г., а през следващите десетилетия продължават картографирането на системата. Измерванията показват, че тя достига приблизително четвърт километър под горния си ръб.

Още по-интересен е въпросът: къде отива водата?

След като водопадът изчезне в дъното, потокът не приключва там. Спелеолози използват флуоресцентно багрило, за да проследят движението му през подземната система. Експериментите през 80-те години показват, че водата отново достига повърхността при извори в района на Кфархилда, на приблизително шест километра от пропастта. Един от описаните тестове отчита появата на багрилото около 13 часа след пускането му.

Това превръща Баатара в учебникарски пример за карстов релеф. Във варовиковите планини повърхностната вода често не образува обичайна речна мрежа. Вместо това тя прониква в пукнатини и понори, движи се през подземни галерии и се появява отново като извор на километри разстояние.

Трите естествени моста са най-разпознаваемата част от системата. От определена гледна точка те изглеждат почти идеално подредени един над друг, а водата преминава зад тях. Именно тази перспектива е превърнала Баатара в едно от най-фотографираните природни места в Ливан.

Но въпреки външния им вид това не са стабилни каменни мостове в инженерния смисъл. Те са част от активно ерозираща се скална структура. Замръзването и размразяването на водата в пукнатините, валежите и непрекъснатото разтваряне на варовика продължават да променят пропастта. Именно процесите, които са я създали, продължават да действат и днес.

Това е и причината човек да не трябва да приема впечатляващите снимки като покана да се разхожда безразборно по скалните ръбове. На места липсват защитни ограждения, повърхностите могат да бъдат мокри и хлъзгави, а под тях има значителни вертикални падове.

Баатара понякога е наричана „едно от природните чудеса на света“, но това е туристическо определение, а не официален международен статут. Мястото няма нужда от подобни титли. Самата геология е достатъчно необичайна: поток, който преминава през останките от покрива на древна варовикова система и след това изчезва на стотици метри под земята.

Най-хубавото в Баатара е, че трите моста всъщност представляват моментна снимка от много бавен процес. Някога тук е имало повече скала. Водата постепенно е отнела част от нея, оставяйки арките, които виждаме днес. След достатъчно време и те вероятно ще се променят или срутят.

Така водопадът не просто преминава през пещерата. Той е част от процеса, който продължава да я изгражда — като я разрушава.