През лятото на 1978 година хеликоптер прелита над труднодостъпна част от Саянските планини в Южен Сибир. Екипът търси място, където да бъдат стоварени геолози, когато пилотът забелязва сред гората нещо, което не би трябвало да се намира там — правоъгълна площ с очевидни следи от обработване. Най-близкото известно селище е на повече от 240 километра. Скоро геолозите тръгват пеша към мястото и стигат до малка дървена колиба край приток на река Абакан.

На прага се появява възрастен мъж с дълга брада. Казва се Карп Осипович Ликов. В колибата живеят още четирите му пораснали деца — Савин, Наталия, Дмитрий и Агафия. Съпругата му Акулина е починала години по-рано. Геолозите постепенно разбират, че пред тях стои семейство, което е прекарало десетилетия почти напълно отделено от съвременния свят.

Ликови са старообрядци — последователи на религиозна традиция, отделила се от официалната Руска православна църква след реформите през XVII век. Старообрядците са преследвани в различни периоди както при царската власт, така и след установяването на съветския режим.


През 30-те години натискът върху религиозните общности отново се засилва. Според разказа, записан по-късно от журналиста Василий Песков, през 1936 г. съветски патрул убива брат на Карп. След това Карп, Акулина и двете им деца Савин и Наталия напускат района и започват да се придвижват все по-дълбоко в тайгата. Двама други наследници — Дмитрий и Агафия — се раждат вече в дивата природа.

Семейството носи със себе си семена, няколко метални съда, части от стан и най-необходимите инструменти. Но годините минават и предметите постепенно се износват. Когато металните съдове ръждясват, Ликови започват да използват съдове от брезова кора. Отглеждат картофи, ръж и коноп. Събират горски плодове, гъби и кедрови ядки, а дрехите си шият от плат, който сами изработват от конопени влакна.

Един от най-трудните за заместване продукти се оказва обикновената сол. Когато геолозите по-късно им предлагат подаръци, първото нещо, което семейството приема, е именно сол. Карп признава, че животът без нея в продължение на десетилетия е бил истинско мъчение.

Ловът също е изключително труден. Семейството няма огнестрелни оръжия. Дмитрий се превръща в изключително издръжлив ловец и използва капани или преследва животни през планините. Понякога отсъства с дни и се връща с месо, но такива успехи не са достатъчни, за да осигурят постоянна храна.


Най-тежкият период настъпва около 1960–1961 година. Необичайно студено време унищожава реколтата и семейството остава почти без запаси. Ядат треви, кора, корени и дори части от кожени обувки. Акулина постепенно започва да дава храната си на децата и през февруари 1961 г. умира от глад.

След бедствието семейството оцелява благодарение на нещо почти невероятно. В градината покълва един-единствен стрък ръж. Те го пазят денонощно от птици и гризачи. От него получават 18 зърна, които засаждат отново и постепенно възстановяват запасите си от семена.

Изолацията променя и представата им за света. Агафия и Дмитрий никога не са виждали град. Децата знаят, че съществуват други държави и големи населени места, но основният им източник на информация са разказите на родителите и религиозните книги. Според най-известните свидетелства семейството не знае за Втората световна война, докато геолозите не започват да им разказват какво се е случило през десетилетията на тяхната изолация.

Някои новости предизвикват истинско удивление. Когато Карп вижда прозрачен целофан, той се впечатлява, че материалът прилича на стъкло, но може да бъде сгъван. Семейството забелязвало движещи се светлини в небето още преди срещата с геолозите и правилно подозирало, че са създадени от хора — това били сателити. Карп обаче трудно приема разказа, че хора са стъпили на Луната.

Постепенно Ликови започват да общуват с геолозите и да приемат някои практически предмети — инструменти, зърно, дрехи и фенерче. Но отказват предложението да се върнат в населено място.

Само три години след откриването им семейството преживява нова трагедия. През 1981 г. умират трима от четирите деца. Савин и Наталия страдат от бъбречна недостатъчност, а Дмитрий развива пневмония. Геолозите предлагат да го евакуират с хеликоптер в болница, но той отказва.

По-късно се появява популярната теория, че членовете на семейството са починали, защото след десетилетия изолация срещата с външни хора ги изложила на микроорганизми, срещу които нямали имунитет. При Дмитрий инфекция действително може да е участвала в заболяването, но свидетелствата на Песков не подкрепят подобно обяснение за всички смъртни случаи. Двете други деца умират вследствие на бъбречни проблеми, вероятно свързани с тежкия им начин на живот и хранене.

Карп и Агафия остават сами. Карп умира през 1988 година, точно 27 години след смъртта на съпругата си. Агафия отказва да напусне тайгата за постоянно.

И тук историята на Ликови се различава от много други разкази за „изгубени семейства“ — тя не приключва през 1978 година.


Агафия продължава да живее в района на семейното стопанство в Хакасия. Мястото днес е част от защитена територия на резервата „Хакасски“, където съществува отделен участък, наречен „Заимка Ликових“. Резерватът организира и строго регулирана помощ от доброволци за отшелницата.

Към 2026 г. Агафия все още живее в тайгата, макар вече да разполага с помощ, доставки и сателитна връзка, а през последните години за нея е построена и нова дървена къща. Почти половин век след появата на геолозите тя остава последният жив член на семейството, което превърна една малка поляна в Сибир в една от най-необичайните човешки истории на XX век.

Историята на Ликови често се представя като доказателство, че човек може напълно да се откъсне от цивилизацията. Реалността е по-сурова. Семейството оцелява благодарение на огромна издръжливост и умения, но постоянно живее на границата на глада, болестите и природните бедствия. За тях изолацията не е приключение или експеримент. Тя започва като бягство от преследване и постепенно се превръща в единствения живот, който познават.