В началото на XX век светът вече живее в кошмар. Първата световна война е оставила милиони мъртви, а испанският грип е преминал през континентите като невидима буря. Но докато лекарите се опитват да разберат едната катастрофа, се появява друга — по-тиха, по-странна и много по-загадъчна.

Хора започват да заспиват.

Но това не е обикновена умора. Не е дрямка. Не е слабост след болест. Някои пациенти потъват в състояние, което прилича на дълбок сън. Други остават будни, но почти неподвижни, сякаш някой е изключил връзката между ума и тялото им. Погледът им е празен. Реакциите — забавени. Речта — изчезнала. В някои случаи хората изглеждат като живи статуи.

Болестта получава името encephalitis lethargica — летаргичен енцефалит. Позната е още като болестта на фон Економо, по името на невролога Константин фон Економо, който я описва през 1917 г. във Виена. Почти по същото време френският лекар Жан-Рене Крюше също описва подобни случаи при пациенти с необичайни неврологични и психиатрични симптоми.

Епидемията се разпространява в Европа, Северна Америка и други части на света между края на Първата световна война и 20-те години на XX век. Точният брой на засегнатите никога не е установен, но медицински обзори посочват, че вероятно са били над един милион души. След това болестта почти изчезва като епидемично явление, макар че отделни предполагаеми случаи продължават да се съобщават.

Симптомите били плашещо разнообразни. Някои започвали с нещо почти банално — температура, главоболие, болки в гърлото, отпадналост. После идвал истинският ужас: двойно виждане, необичайни движения на очите, треперене, забавени реакции, промени в поведението, халюцинации, безсъние или обратното — непреодолима сънливост. В тежки случаи пациентите изпадали в кома или в състояние на почти пълна неподвижност.

И тук идва най-зловещата част.

Някои хора преживявали острата фаза, но години по-късно развивали състояние, подобно на паркинсонизъм — забавени движения, скованост, застинало лице, трудност да започнат дори най-простото действие. Те не били мъртви. Не били напълно „заспали“. Но животът им сякаш бил заключен зад невидима врата. В медицинската литература това става известно като постенцефалитен паркинсонизъм.


Тази история става по-известна десетилетия по-късно благодарение на невролога Оливър Сакс и книгата му „Awakenings“. В края на 60-те години някои пациенти, прекарали десетилетия в почти неподвижно състояние, получават лекарството L-DOPA. За кратко част от тях сякаш се „събуждат“ — започват да говорят, да се движат, да се връщат към света. Но при мнозина ефектът не трае дълго и състоянието отново се влошава.

Причината за encephalitis lethargica остава неясна и до днес. Дълго време хората я свързват с испанския грип, защото двете бедствия се появяват почти по едно и също време. Но съвременни изследвания върху стари мозъчни проби не потвърждават убедително, че грипният вирус е пряката причина. Днес се обсъждат различни хипотези — вирусна, бактериална, токсикологична или автоимунна реакция, при която имунната система атакува части от мозъка.

Важно е да се уточни и друго: тази болест не е същата като африканската „сънна болест“, която се предава чрез мухата цеце. Encephalitis lethargica е възпалително заболяване на мозъка, а не паразитна тропическа инфекция.

И може би точно това я прави толкова плашеща.

Тя се появява внезапно. Засяга хора по целия свят. Оставя след себе си пациенти, заключени в телата си. После почти изчезва, без науката да получи окончателен отговор защо е дошла и защо си е отишла.

Днес encephalitis lethargica стои като тъмна страница в историята на медицината — напомняне, че човешкият мозък все още крие територии, в които науката върви внимателно, почти на пръсти.

Истината?

Това не е просто история за болест, която приспивала хората.
Това е история за епидемия, която сякаш се появила от нищото, отнела гласове, движения и години живот… и после изчезнала, оставяйки след себе си един от най-странните въпроси на XX век:

Какво всъщност събуди света — и какво го накара да заспи?