През есента на 1931 година Baychimo е обикновен работен кораб с вече дълга кариера в едни от най-трудните морета на света. Стоманеният параход е построен през 1914 г. в Гьотеборг, Швеция, първоначално под името Ångermanelfven. След Първата световна война Германия го предава на Великобритания като част от репарациите, а през 1921 г. Hudson’s Bay Company го купува за 15 000 британски лири и го преименува на Baychimo. Корабът е дълъг около 70 метра и през следващото десетилетие превозва хора, провизии и кожи между отдалечените търговски пунктове на канадската Арктика и Аляска.

През 1931 г. Baychimo отново се прибира от Западна Арктика, натоварен с ценни кожи. Но зимата идва по-бързо от очакваното. Архивът на Hudson’s Bay Company отбелязва, че на 10 октомври корабът е блокиран от лед на около 60 мили от Пойнт Бароу, днешния Уткиагвик в Аляска. Морският лед около него се затваря и става ясно, че свободно плаване скоро няма да бъде възможно.


Част от екипажа е евакуирана, а капитан Сидни Корнуел и още 14 души остават в района. Те изграждат дървено убежище върху леда, откъдето наблюдават кораба и чакат условията да се подобрят. Около месец по-късно над района преминава мощна буря. Когато хората излизат от убежището си, Baychimo е изчезнал. Заключението изглежда очевидно — ледът и бурята най-накрая са смазали корпуса и корабът е потънал.

Само че няколко дни по-късно местни ловци съобщават, че са видели парахода край Скал Клиф, на десетки километри от предишното му положение. Той не е на дъното. Ледът го е понесъл със себе си.

Екипажът успява отново да достигне кораба. От трюмовете са извадени най-ценните кожи и други товари, но състоянието и положението на Baychimo не дават особена надежда за спасяването му. Hudson’s Bay Company го изоставя. Очакването е, че идващата арктическа зима ще свърши онова, което бурята не е успяла.


Тъкмо тук започва легендата.

През март 1932 г. трапер, пътуващ с кучешки впряг към Ноум, среща изоставения Baychimo в леда на Бофортово море и дори се качва на борда. Корабът вече няма екипаж, двигателите не работят и никой не го управлява, но движението на морския лед, теченията и ветровете продължават да го преместват из Арктика.

Следват нови срещи. През август 1933 г. корабът Trader научава, че Baychimo е забелязан край Уейнрайт. Екипажът достига изоставения параход и се опитва да го освободи, но корпусът е здраво заключен в леда. Вместо целия кораб хората вземат част от останалото оборудване и предмети. Някои от тях по-късно попадат в колекциите на Университета на Аляска и десетилетия след това са идентифицирани като вещи, взети именно от Baychimo.

Сред хората, достигнали кораба през 1933 г., е шотландската изследователка и ботаничка Изобел Уайли Хъчисън. Академично изследване на историята на откритите артефакти потвърждава, че екипът на Trader се качва на Baychimo на 11 август 1933 година. Това е важен детайл, защото показва, че поне част от прочутите срещи с „кораба-призрак“ не са просто моряшки легенди, а могат да бъдат проследени чрез независими архивни материали.


И все пак Baychimo не се оставя да бъде прибран. Той ту замръзва в леда, ту отново се освобождава и се премества. Съобщения за него продължават да идват през следващите години. Тъкмо оттук идва определението „Призрачният кораб на Арктика“ — не защото някой твърди сериозно, че е обитаван от духове, а защото един изоставен кораб постоянно изчезва и отново се появява на стотици километри от последното си известно положение.

Причината за това поведение всъщност не е свръхестествена. В Арктика морският лед не е неподвижна маса. Огромни ледени полета се движат под въздействието на ветровете и океанските течения. Кораб, заключен в тях, може да бъде пренасян заедно с леда, а при разцепване на покривката отново да попадне в открита вода. Здравият стоманен корпус на Baychimo вероятно му е позволявал да преживее многократно замръзване и освобождаване.

Най-необичайното е колко дълго продължава историята. Архивната справка на Hudson’s Bay Company отбелязва 1969 г. като най-късното регистрирано виждане на кораба. Университетът на Аляска също посочва сведения от местни жители, които тогава виждат Baychimo в леда между Icy Cape и Barrow. Това означава, че съобщения за парахода продължават 38 години след изоставянето му.

Тук обаче е добре да бъдем малко по-предпазливи от популярните версии. Няма непрекъснато проследяване, доказващо, че Baychimo е плавал свободно през всичките 38 години. Между отделните наблюдения има големи периоди без информация, а някои по-късни съобщения са значително по-слабо документирани от срещите през 30-те години. Най-сигурното твърдение е, че корабът е оцелял години след изоставянето си и че архивите съдържат съобщения за него чак до 1969 година.

След това следите изчезват.

През 2006 г. властите в Аляска предприемат усилия да установят къде се намират останките на прочутия кораб. Досега окончателно идентифициран корпус на Baychimo не е намерен. Scottish Maritime Museum също посочва, че местонахождението му остава неизвестно и че най-вероятното обяснение е корабът да е потънал след последното известно наблюдение.

Вероятността Baychimo да продължава да плава някъде в Арктика днес практически не е сериозна историческа хипотеза. След толкова десетилетия корозия, натиск от лед и зимни бури далеч по-разумно е да се предполага, че корпусът лежи на морското дъно на някое все още неизвестно място.

Истинската загадка не е дали корабът още броди като „Летящия холандец“. Тя е кога и къде най-накрая е потънал. За кораб, който собственият му екипаж смята за изгубен още през 1931 г., Baychimo успява да остане в историята удивително дълго.